Шумът на сензацията или когато Яворов си отиде

На 29 октомври 1914 година България губи Яворов. Поетът, революционерът, войводата, влюбеният символист. Само една година преди това неговата Лора се самоубива, водена от люта ревност и безпаметна любов, и той решава мигновено да я последва с куршум в слепоочието, като само оставя бележка: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея.“

Съдбата коварно крои други планове за него и макар почти сляп и с влошено здраве той „прескача трапа“, за да преживее най-кошмарната и тежка година в своя не лек и без това живот. Несправедливо обвинен в убийството на жена си, заплют от голяма част от обществото и приятелите си той се подсигурява с отрова в устата и пистолет в ръката. И този път успява.

Десет години след смъртта му във в. „Развигор”, художникът и фейлетонист Райко Алексиев разказва за последните дни на Яворов. Винаги, когато чета този текст сълзи капят от очите ми, безсилна да повярвам на бездушието към един творец от световна величина и носител на Орден за храброст, заради участието си в Балканската война.

„Много намеци, много неща, видени в периода на нашата няколкомесечна случайна близост говореха за голямата мъка, в която изтекоха последните дни на най-големия наш поет.

Изоставен почти от всички, сляп с едното и едва виждащ с другото око, без средства, под гнета на едно подновено следствие, охулен от мълвата на ония, които никога няма да дораснат до пешовете на неговия извехтял балтон, той бавно угасваше. Това тъй ясно личеше, и когато един обед неговият стол в ресторанта остана празен, а на стената се чернееше рамката на некролога му, никой не се удиви.

И когато видяхме в стаята му изгризана със зъби перодръжка и прочетохме някои от предсмъртните му писма, никой също не остана озадачен.

Краят беше напълно логичен.

„Ще се погрижат за погребението ми, вярвам, приятелите - този и този (назовава имената). А ако и те не сторят това, общината ще прати гальота (боклукчийска кола). Нали хигиената на града го изисква?” - така гласеше едно писмо.

Значи, поетът Яворов, чиито песни никога няма да престанат да топлят сърцата на тия, които чувствуват, и чиито съчинения никога не ще престанат да донасят добри приходи на издателите, се е почувствувал в последните моменти изхвърлен от живота тъй жестоко, че не е виждал друго, освен боклукчийската гальота, която ще се погрижи за тялото му.

А това, че го погребаха тържествено, нищо не значи. То беше само шумът на сензацията.“

Поклон пред големия поет.
Думите му остават!

СТОН

  

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

Пейо Яворов, 1906

Стихотворението е част от стихосбирката „Подир сенките на облаците“, излязла през 1910 година, и след това редактирана от Яворов през есента на 1914 г.

На фотографията горе – скулптура на Яворов близо до дома, в който е живял в Анхиало (днес Поморие) през 1899-1900 г. Снимка: Хара Нурин 2017