Пътуващата гора

На децата Весела, Ангел и Атанас
и техните горски приятели

- О-о-о-п-с! Грешна стая! – извика Ачо от изненада щом отвори вратата с трясък. Ухили се до ушите, при което стана ясно, че Феята на зъбките скоро го е навестила. До него се показаха още две любопитни главички – тези на Ати и Весела.

Децата бяха отворили не друга, а забранената стая. В нея се провеждаше важно съвещание и Ачо беше предупреден, че могат да си играят във всички стаи на офиса, само да не припарват до тази. Те без да искат объркаха посоките и за беда попаднаха точно на нея. Там се обсъждаше някакъв изключително важен въпрос, защото всички възрастни бяха намръщени и много, много сериозни. Един господин в средата, който трябва да беше най-главният от всички, защото пишеше нещо на дъската, ги погледна строго над очилата. Зорница, майката на Ачо стана на мига, а господинът неочаквано така се засмя, а след него и останалите, че напрежението се изпари във въздуха като бяла магия.

- Колеги, моля да извините децата! Днес е неучебен ден и не се намери кой да ги гледа. За това са тук сега. - обърна се Зори към аудиторията и тръгна към вратата, като потропваше на високите си токчета по пода.
- Не беше нарочно, объркахме се... – опита се да дообясни Ачо и сви подкупващо рамене.
- Знам, знам, eлате с мен! - прекъсна го майка му. - Сега ще ви заведа на едно специално място.

Зори тръгна по коридора с децата и след малко отвори вратата на голяма празна зала. В нея имаше приказна зелена гора изобразена на едно пано, опасало цялата огромна стена.
- Виждате ли тази гора?
- Да-а-а-а! – извикаха в един глас децата, а Весела, която беше най-мъничка, почти се губеше на нейния фон.
- Знаете ли, че според едно ново проучване дърветата  могат да се сприятеляват и да се грижат едно за друго, точно както правят хората? Нарича се Wood Wide Web.

Зорница беше Университетски преподавател и знаеше всякакви любопитни факти, с които можеше винаги да те изненада.
– Сложили сме го тук, за да не забравяме, че трябва да пазим природата чиста и да не принтираме без нужда хартия на устройствата, които са из целия офис. - тук тя посочи няколко големи сиви сандъка, които проскърцваха, когато излизаше напечатана хартия от тях. - Хайде, оставям ви сега да си играете, а ние скоро ще дойдем да ви вземем.

- Кога ще ни вземете? –  хвана се за думата Весела и недоволно скръсти ръчички пред гърдите си.
- Точно в шест. Тогава свършва работният ден. Ще мине като миг, ще видиш, Веси!

Весела кимна разбиращо, при все, че този час нищо не й говореше. Ачо посочи умния часовник - знак, че всичко е под контрол. Двамата седнаха на компютъра в залата, а в това време Ати се приближи до огромното пано и започна да го изследва. Дърветата изглеждаха като живи. Изведнъж му се прииска да ги пипне. Отдръпна се назад, засили се с едно от движенията, които знаеше от каратето и за негова огромна изненада докосна истинско дърво, а не стена. Приближи се към него, после се наведе и с ръка усети земята. Колко невероятно - камъните и тревата бяха съвсем материални! Толкова материални, че ти се струва, че даже някоя буболечка може да те полази всеки момент.

- Ачо, тази гора е реална! Виж! – той отвори ръката си и му показа клончета и камъчета, които беше събрал. – Идвайте!

Двете деца за миг се поколебаха, дали пък нямаше да им е по-интересно да си седят на лаптопа, но в крайна сметка любопитството надделя. Ачо хвана малката Весела за ръка и двамата скочиха в гората при Ати. После тримата тръгнаха по първата пътека, която видяха. До едно дърво на Весела и се привидя разкошен и царствен паун, който разговаря с бухал и тя задърпа момчетата да отидат да го видят. Не ѝ се беше привидяло. Паунът беше разперил красивите си цветни пера и гордо се разхождаше под клона, на който седеше бухалът. Бухалът от своя страна не спираше да му говори, макар и леко прегракнал. Точно щяха да отидат да ги разгледат по-отблизо, когато на пътечката се появи малко запъхтяно човече с бастунче и дълга лилава шапка, леко наклонена настрани. Щом ги видя, то свали шапката си и учтиво ги поздрави.

- Здравейте, деца? На къде така? За гъби, ли?
- Разхождаме се и чакаме родителите ни да свършат работа. – отговори искрено Ачо, а Весела се поизплаши от малкото човече и се скри зад Ати, който беше най-големият сред тях, но без да изпуска от очи човечето. То видя това и реши, че е по-добре да се представи, както си му е редът:

- Аз съм Горският дух Велимир. Живея тук от 314 години. Спя на онова дърво отсреща и оглеждам дали всичко в Пътуващата гора е наред. Ето, сега например не всичко е наред. - щом каза това той потропна с бастунчето си и продължи: -  Яворът казал на Ясенът, той пък на дъба, той пък на една катеричка… и така до мен достигна вестта, че едно дърво близо до Ягодовата поляна е притиснала две животни и те имат нужда от помощ. Дървото явно е пострадало при вчерашната буря и днес е паднало. Вие, деца, е по-добре да се прибирате, сега тук е опасно, а и скоро ще започне да се свечерява.

Весела вече не се криеше зад Ати, а слушаше много внимателно и с широко отворени очи.
- Не щем да се прибираме. – каза Ати твърдо.
- Ще дойдем с теб! – подкрепи го Ачо.
- Идваме! – отсече Весела и стори бърза крачка напред.

Горският дух видя, че няма смисъл да им противоречи, а и не трябваше да се губи нито миг, защото има животни в беда, за това рече:
- Добре тогава, тръгвайте след мен към Ягодовата поляна. Не е далеч! Трябва да стигнем на време.

Паунът и прегракналият бухал чуха всичко и те решиха да се присъединят и да помогнат с каквото могат. Някой ден можеше и те самите да се окажат в беда. Велимир вървеше най-отпред и проправяше пътя, след него тичаше паунът, събрал красивата си опашка, после бяха Ачо, Весела и Ати. Над тях летеше бухалът и крещеше, доколкото му позволяваха гласните струни:

- Помощта идва, помощта идва!

Двете момчета си шушукаха по пътя. Явно обсъждаха някакви момчешки работи. По едно време Ати изплю камъчето какво го тревожи и попита Велимир:

- Дали ще умрат?
- Кой да умре? - сепна се горският дух.
- Животните под дървото, дали ще умрат?
- Надявам се да ги спасим – отвърна Велимир, учуден от тези мрачни мисли. - Но при всички случаи трябва да побързаме и да се надяваме на добро развитие.


На мястото на инцидента завариха следната гледка: падналото дърво беше притиснало с клоните си лапите на едно зайче, както и беше повалило голям елен, които за нещастие в мига на срутването бяха до него. Зайчето виеше от болка. Еленът също страдаше, но явно не толкова колкото дългоухия. Всички се събраха около тях, но никой не можеше да отмести по никакъв начин това тежко дърво с дебели корени. Опитаха на няколко пъти, но нищо не се получи, за това Велимир се обърна към бухала:

- Бухле, намери голямата мечка! Само тя може да вдигне дървото. Тя е най-силна тук.

Бухълът не губи време, бързо отлетя, а Весела плахо се приближи до зайчето и му запя:

"Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка."*

Сивото зайче я гледаше с тъжните си очи, но сякаш от песничката му стана малко по-добре, както и от това, че Весела го погали по дългите уши, свити назад от страх и болка. През това време двете момчета и Велимир се бяха скупчили около затиснатия елен в другия край на дървото. То лежеше и се опитваше да се отскубне от натиска. Всички с общи усилия успяха да избутат клоните и еленът скочи на крака и разклати големите си еленски рога от радост и побягна в неизвестна посока. Оставаше само зайчето. Но там без помощта на мечката нямаше да се справят.

Ето, че и тя пристигна. Чуваше се отдалече как стъпва, не можеше да бъде сбъркана с нищо друго, което обитава Пътуващата гора.

Мечката започна да бута дървото и да се опитва да го вдигне, но без успех. До нея застатнаха Ачо, Ати и Велимир, а бухалът им даваше наставления от горе, защото имаше добра видимост. Весела се премести настрани, за да не пречи и с красивия паун стискаха палци и наблюдаваха притаили дъх какво ще се случи.

- Малко наляво, завъртете сега надясно. Пробвайте от тук да повдигнете. Внимателно, внимателно, да не стане по-зле и Зайо да пострада още.

Най-накрая с общи усилия и най-вече благодарение на силата на мечката, дървото беше отместено. Зайко изстена от болка и облекчение, а мечката го хвана за ушите и го освободи от клоните.

- Хайде, Зайо, ставай бързо, да не те подгоня! – рече мечката.

Но Зайчето не можеше да помръдне. Велимир се приближи към него и прегледа раненото му краче.

- Деца, Зайо е с навехнат ляв крак. Помогнете да намерим зелена смрадлика, за да му направим компрес и после да му сложим шина от клони, която да стегне лапата и да оздравее по-бързо.

- Зайо, Зайо, не мога да повярвам, че те виждам така без да бягаш! Бързо ще се оправиш, а аз ще тръгвам, че обещах на малките мечета да ги пренеса през реката.

Зайо помаха на мецаната с предната си лапа в знак на благодарност, че го е спасила. Децата с помощта на Велимир намериха лековитото растение. После внимателно превързаха и стегнаха крачето на Зайо. И то най-накрая се усмихна.

- Ще се оправиш Зайо, ще зарасне всичко! После ще правиш ето така – Ати му показа една много трудна хватка от каратето, като за целта преметна Ачо във въздуха. Ачо се превъртя на кълбо на земята и тогава погледна към умния си часовник и извика:

- Оле, станало е време да вървим! Нашите родители всеки момент ще излязат от съвещанието. Но как да се върнем обратно?

- Спокойно! Сега ще ви кажа. Ще вървите само направо, докато гората пак не се е изместила. Нали се намирате в Пътуващата гора?! - отсече Велимир.

Децата станаха сериозни. Не им се искаше да останат тук вечно, макар да срещнаха нови, необикновени приятели.

- Чао Зайо, чао Велимире, чао Бухле, чао Паунче – трите деца го изрекоха един през друг, а после тръгнаха по пътя в посоката, която им посочи горският дух.

- Ще ви очакваме отново! - усмихна се духчето и свали лилавата си шапка, за да им помаха с нея. Паунът и бухалът също им помахаха.

Почти стигнаха до мястото, на което трябваше да скочат обратно в стаята, от която тръгнаха, когато Весела изпищя. Ачо и Ати се обърнаха и видяха как приятелката им седи оплетена в един голям храст, от който не може да помръдне. Върнаха се и се зачудиха как да я отплетат, защото този странен храст с пипала, я държеше здраво като в прегръдка и не искаше да я пуска. Дочул вика на Весела по въздуха пристигна бухалът. Трябваше пак да помага, като дава указания от високо. Беше като летящ дрон и каза на Ачо и Ати точно кои клони да отстранят, за да я освободят. А Весела, като истинска дама, само успя да им каже:

- Внимавайте, защото тази рокля ми е нова!

Роклята ѝ беше жълта и много красива и почти не пострада при спасителната акция. После децата продължиха по пътя, но този път бяха по внимателни за дебнещите опасности. Лесно познаха мястото от където бяха тръгнали. Тримата скочиха едновременно, хванати за ръце, и се озоваха в голямата стая. Отвориха компютъра, за да не заподозрат нещо родителите им, въпреки че това не беше трудно - по обувките им имаше много полепнали листа и кал.

След миг вратата се отвори и на нея се показаха трите майки -  Зори на Ачо, Ани на Весела и Ирена на Ати.

- Как сте деца? Добре ли изкарахте, докато ни нямаше? - попита Ани.
- Да! Бяхме в Пътуващата гора. – каза Весела и посочи паното на стената.
- Хареса ли ви? - запита Зори, видимо заинтригувана.
Но това беше напълно излишен въпрос, защото отговорът бе изписан на лицата им.
- Чудесно! Тогава всички този уикенд отиваме на Витоша! – заключи Ирена.

Ати, Весела и Ачо, ухилени до ушите, се спогледаха съучастнически. Те знаеха точно на кое място искат да се върнат някой ден. А там, със сигурност, имаха приятели, които да ги посрещнат.

* Автор на музиката на култовата детска песничка "Зайченцето бяло" е Петър Ступел, а на текста - Леда Милева.
* След като си тръгна, мечката ето така пренесе малките си мечета през реката :)

#haranurin